Мисли.де

Тази сутрин излязох в 8- с колелото си, отивах към велошествие по повод месеца на борба с рака. Не съм луд ентусиаст, ходещ по всякакви мероприятия, но обичам да карам колело, още повече с други хора. Когато сте много е интересно, споделено… само, че няколко часа по-късно, пред метрото на стадион “Левски” бях сама… повалена на земята от юмрук, отправен ми от непознат мъж в костюм. Да, като сте много няма проблем да минете и по Цариградско, но като си сам, е опасно, както се оказа, да минеш и по пешеходната на светофата.

Зелено е. Хората пресичат. Аз също. Разминавам на две колела пешеходците. На тротоара отсреща стои мъж, втренчен в мен и не помръдва – като пън. Поглеждам го, разминавам го… силно бучене в лявата страна на главата ми, на земята съм. Няма въздух, няма фокус, дори болката я няма още… само вцепенение и неадекватност. Около мен се натрупаха хора, някои викат, други ме питат нещо. Как да отговоря… с изтръпнала челюст и недостигащ кислород?!

Какво му сторих ли? Така и не разбрах. Едва ли някога ще разбера истинската причина, която ме свали в несвяст от колелото. Само знам, че всички носим вина за лудостта на целия този свят, в който се опитваме да живеем нормално. Днес беше просто поредната близка среща с резултата от това. Всеки решава, че нещо му пречи и не се свени да си изкара агресията върху първия, изпречил му се на пътя – БУКВАЛНО!

Късно след това на пейка до мен седна друг човек, който първо ме попита дали е свободно. “Да.”- отвърнах му с усмивка. А той ме попита: “Защо си толкова любезна?” И аз не знам. Не знам вече какво искат хората всъщност, какво очакват. А всичко е така неочаквано…!

Това написа Николета Райкова. Аз нямам коментар за момента, тъй като останах без думи… Незнам какво да кажа, оставям коментара на вас…

Иво Делин Само в България велошествие, месец на борба с рака, Николета Райкова